РИСУВАМ ОТ ПЕТГОДИШНА
Интервю с Н. П. г-жа Сри Астари Расджид – посланик на Република Индонезия в София

Ваше превъзходителство г-жо Расджид, Националната галерия Ви благодари за това ексклузивно интервю. Вие сте част от света на дипломацията от детството си (баща Ви е бил дипломат). Посвещавахте ли специално време на изкуството тогава?

С моите двама братя и четири сестри, които са по-големи от мен, обичахме да рисуваме комикси и акварели от малки. Аз бях едва на 5 годинки. След като се върнахме от мисия на баща ми, бяхме записани в католическо девическо училище в Индонезия. Бях изключително щастлива, защото там беше много трудно и имаше строга дисциплина. А ние бяхме един вид избрани за художниците на училището, тъй като всичките можехме да рисуваме.

Имате забележителна художествена биография. Вие ли сте първият професионален художник в семейството?

Единствено аз осъществих професионална кариера в тази област. Така че може би съм по-привилегирована от братята и сестрите ми. Всички те работят. Някои като бизнесмени, други – секретарска работа, едната ми сестра е архитект, така че тя вложи художническите си умения в архитектурата. Но всички продължихме постоянно да рисуваме. Правили сме комикси за училищни проекти, а аз рисувах за други хора, за да изкарвам допълнителни пари.

Вашите творби са посветени на важни теми като правата на човека, равенството, пола и околната среда. Какво е мнението Ви за силата на жените в изкуството?

О, силата на жените! Семейството ми произхожда от Централна Ява. В традиционна Ява се смяташе, че не може открито да изказваме мнението си. Не биваше да говорим лоши неща, трябваше да прикриваме истинските си чувства. В началото се интересувах най-вече от въпросите, свързани с половете, но и от проблемите на жените – не че се фокусирах върху правата на жените, но изхождах от личната ми необходимост да изразя мнението си като художник, като омъжена жена в обществото от онова време. Хората смятат, че съм художничка феминистка, може би защото имах позиция по много проблеми, които не се решаваха от обществото. Заниманията с изкуство са начин по-образно да изложа мислите си, мнението си, защото не трябва да нараняваме чувствата на другите хора или да ги ядосваме. Това беше преди време в моя живот (а аз съм живяла толкова дълго) – преди, когато времената не бяха толкова освободени, колкото сега, особено в моята страна.

Какво е чувството да представяте страната си на най-стария и престижен арт форум в света – Венецианското биенале? Разкажете ни повече за Вашето участие.

Имах щастието през 2013 да съм един от петимата избраните за участие художници в неговото 55-то издание. Бяха ни предоставени 500 квадратни метра. Бях занесла огромно „пендопо“. Прилича на къща без стени, всъщност е като тераса, с покрив във формата на триъгълник, което в яванската култура има много символично значение. Пендопото трябва да е изградено на фона на планината, а отпред трябва да е морето. Архитектурното „съзвездие“ в Ява е такова – за да имаш късмет, с който природата те дарява. И в кралския двор, и в най-малкия двор на обикновени хора се изгражда пендопо – това е мястото, където се провеждат срещи, а също така и специални традиционни церемонии. Използвах конструкцията на едно автентично старо пендопо, което сглобих и боядисах в червено, но без покрива. Занесох го на биеналето, тъй като смятах, че то символизира моята яванска култура и традиция, които са непознати за европейците, а исках да покажа ново мислене от моята страна.

Изложбата беше озаглавена „Шакти“ (стара яванска дума от индуския период за женската сила, за творческата сила, която се крие във всички нас). А моята творба се наричаше „Танцуващи бурни морета“. В конструкцията поставих девет куклени фигури в естествена големина за танца Бедойо. който се изпълнява по време на коронация на крал в моята страна. В него участват нечетен брой танцьори, като десетият е Кралицата на Южното море – Духа на Шакти, както я наричаме според яванската вяра. Когато церемонията по коронясването приключи, след танца, Кралят се усамотява с Кралицата на Южното море в покоите си. За да придобием своята Шакти, своята женска сила, просто трябва чрез утробата и душата си да се гмурнем в собственото си море.

В живота си Вие имате и една друга страст – колекционирането. Кога се роди тази необходимост и какво привлече вниманието Ви и сложи началото на частната Ви колекция?

Още от детството винаги съм била заинтригувана от старите артефакти в музеите. Те предизвикват любопитството ми към историята на предметите, но и към историята на моята държава, към историята на местата, които посещавам.

Притежавате ли произведения на български автори в личната си колекция?

Имам няколко, но искам да събера още.

Имате ли и български народни носии?

Да, събрала съм доста носии. Всеки път, когато отида някъде, намирам по нещо, което ме интересува, а също така и бижута. В Регионалния исторически музей в София показах цялата ми колекция от български предмети – все още не много на брой. Дават ми усещане за принадлежност тук. Обичам ги. Това е част от моята история.

Дарихте индонезийска колекция на Националната галерия. Вие ли направихте подбора на артефактите, които вече са част от постоянната експозиция в Квадрат 500 ?

Това е моята колекция, формирана през годините, още от младини. Когато бях младоженка, исках да украся къщата си с артефакти, така че никога не съм купувалa нови неща като кристални предмети, вази и други подобни. Всичките ми приятели го правят, но не и аз. Те мислеха, че това са вехтории и ме питаха: „Защо ги колекционираш?“. Казвах им: „Те разказват историята“. Всеки път, когато отида в някой град, купувам артефакт от миналото. И когато продам свои произведения, винаги купувам нещо от миналото. Не знам защо го правя, но след като дойдох в България, разбрах, че мога и да ги излагам. Като посланик имам възможност да покажа нашата култура, да популяризирам Индонезия, така че хората да знаят повече за индонезийската цивилизация, чието начало е още през ІV век. Открити са много артефакти, предимно бижута и монети от миналото, от Златната епоха на Индонезия, от кралството Шривиджая.

Има ли някой артефакт от дарението, на който бихте искали да обърнете специално внимание и който разказва вълнуваща история?

Мисля, че всички имат вълнуващи истории. Например един стар и много рядък „додот“ – костюм, който се облича на сватба и от мъжа, и от жената. Платното е изтъняло вече като хартия. Или кожената кукла Гунунга, която има форма на планина. С тази кукла започва представлението, тъй като тя е символ на отиването към божественото и поради това е началото или краят на епизод от дадена история.

Намирате ли връзка във факта, че колекцията на Индонезия е представена в същата зала, в която е и колекцията на будистко изкуство от Мианмар (Бирма), където сте живели и където баща Ви е бил дипломат?

Изненадана съм, че задавате този въпрос, защото не го бях осъзнала. Но когато за първи път дойдох в Квадрат 500, видях тази колекция и си помислих: „О, Боже, това е от Бирма, където съм била!” и си казах: „Как така и Индонезия да не е тук?“. Тогава реших да даря част от моята лична колекция на Националната галерия. Ще даря още неща, така че да имате повече от духа на Индонезия.

Вие изграждате мостове между светове и между култури, и един такъв вече съществува в Националната галерия. Благодарим Ви много!

Вижте „Посолството на Индонезия и Националната галерия в междукултурен диалог“ тук.

Интервюто взе Яна Братанова,
уредник в Националната галерия