Вместо Ренесанс: Българското възраждане в изкуството – от иконата до светския портрет

19/04/2018 - 17/06/2018

Националната галерия представя изкуството на Българското възраждане – една от най-ярките епохи в културата ни, епохата на икономически, социален и културен подем на българската народност в османската империя. Началото на този процес се отнася към средата на XVIII в. и се ознаменува с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски през 1762, и завършва с революционното движение и Освобождението през 1878.
В изложбата събрахме на едно място икони и портрети на най-значителните възрожденски художници – на големите тревненци Йоаникий папа Витан и Симеон Цонюв, на големите самоковци, сред които се извисява творчеството на най-значителния реформатор – Захари Зограф, на Тома Вишанов и забележителните зографи от Елена, на академичните художници Николай Павлович, Станислав Доспевски, Христо Цокев, Димитър Добрович, на художника-революционер и съратник на Васил Левски – Георги Данчов.
Възрожденската икона се „разхубавява”, както казваше нашият професор Атанас Божков, който ни научи да разбираме и обичаме това изкуство. Богородиците вече не са строгите Одигитрии и Елеуси, а Милующи, Чадозастъпници, Помагащи, т.е. обърнати към личния живот на хората. Те засияват в нежни розови и бледо-сини тонове, с красиви и одухотворени лица, понякога в блестящи барокови и рококо златни рамки, които подчертават търсената представителност. Типичен представител на националното Възраждане е Захари Зограф от Самоков, който осъществява прехода към светското изкуство и бележи началото на европеизацията на българското изкуство. Рисува от натура портрети, растения и животни, голи тела, антични руини и пейзажи.
Иконата има само привидно сходство със средновековните си корени и стои много по-близко – и в хронологичен план, и като изразни средства, и като стил – до модерната епоха. Неслучайно условният език, характерните обобщения на формата, линията и експресия на цвета, който има собствената логика и се доближава до пъстрота на народното изкуство, са оценени от естетиката на модерното изкуство. Българските художници и ранните ни изкуствоведи са и първите колекционери на тези творби.
Още в края на XVI и през XVII в. се появяват елементите на това ново развитие под живителните италиански ренесансови, по-късно барокови влияния и чрез иконите и стенописите на критските художници обогатяват православното изкуство на Балканите. Към това време се отнася дейността на Пимен Зограф, художник реформатор, който осъзнава запазването на старото църковно изкуство като културно наследство, което принадлежи на всички. От това време датират и първите подписани от своите автори икони – тези два ценни паметника на художническо самосъзнание от ренесансов тип са включени в изложбата: иконата „Старозаветна св. Троица” на Зограф Недялко от Ловеч от 1598 и „Св. Георги с житие“, подписана от Йоан от Чевиндол от 1684, с чиито ясен и подчертано индивидуален стил се свързват цяла група паметници, известни като „присовски икони”.
Това развитие е задържано от тежкия „кърджалийски период” и едва към средата на XVIII в. на Света Гора Атон започват да се подготвят новите поколения живописци, чиято дейност процъфтява при новите условия на икономически напредък, особено на подбалканските градчета. Интензивният строеж на нови и възстановяването стари църкви и манастири– средищата на българската култура и образование, строителството на цели нови квартали в големите градове като Пловдив и Търново и възраждането на градчета като Копривщица, Котел, Елена, Трявна и Банско спомага за изключителното разрастване на гилдиите на строителите и живописците. Появява се един характерен феномен – семейните иконописни школи в Трявна, Банско и Самоков, практикуващи традиционна иконопис. По легенди или доказани факти основателите на тези школи идват от Света Гора и предават своя занаят и умения на своите синове или на други ученици. В тези семейни легенди освен Света Гора често се споменава и Виена – като контактна зона с европейското изкуство.
Мащабното строителство и потребността от стенописи и икони превръща иконописта в един от най-проспериращите занаяти на епохата, а зографите с течение на времето променят, подобно на великите ренесансови художници, социалното си положение, а от там – и финансовото – от занаятчии те се превръщат в уважавани почти божествени личности, с които се съобразяват, за които се разказват легенди, които си позволяват, както Захари Зограф, да рисуват своите съвременници или автопортретите си в иконите и стенописите. Богатите занаятчийски гилдии или отделни личности – копривщенските или еленските първенци и чорбаджии, които строят църкви и възстановяват манастири, поръчват не само отделни икони, но и цели стенописни комплекси. Светците, които обогатяват възрожденската образност са покровители на тези бележити личности, занаятчии или цели еснафи и често тяхната дейност или идеи намират място и променят иконографията – в иконата на Св. Пахомий Велики, коптски монах от IV в. и основател на монашеското общежитие, тревненският зограф Кръстю Захариев е пропуснал важни аспекти от живота на светеца, но е представил подробна жанрова сцена с дейността на мутафчиите, поръчали иконата.
Много важен показател за новото ренесансово мислене е рисунката. Възрожденската рисунка вече не е просто етап от занаятчийската работа, а проява на творческия замисъл на художника, еманация на неговото умение, на неговите интереси, тя вече има не само подготвителна, а собствена художествена стойност и затова се цени и запазва.
Благодарение на нашите ранни колеги, в Националната галерия са събрани графичните архиви, запазени от нашите възрожденски художници и техните ученици или наследници – стотиците рисунки и най-ранната и най-значителна сбирка от европейски гравюри на Захари Зограф, обемистото наследство на Николай Павлович, патриотичната печатна графика. Запазени са рисунките на тревненските майстори, на Тома Вишанов и синовете му от Банско; запазен е един забележителен албум на еленските зографи, който в изложбата за първи път след почти два века се среща с иконите на тези ярки майстори.
От средите на възрожденските школи произлизат и първите ни светски художници. Към средата на XIX в. започват обучението си в авторитетни европейски академии Станислав Доспевски – в Санкт Петербург, Николай Павлович – във Виена и Мюнхен, в Цариград, Атина, а след това в Рим протича обучението на Димитър Добрович, художник от изцяло западен стил, който се завръща в България след Освобождението. С най-модерно образование е Христо Цокев, ученик на руските передвижници. Сред самоуките представители на светската живопис е Георги Данчов, съратник и приятел на Васил Левски, автор на поредица портрети на знаменити дейци на националното Възраждане. В изложбата е включен един от портретите на Васил Левски, върху който художникът работи до самата си смърт и оставя недовършен.
Академично образованите ни художници рисуват предимно портрети – водещият жанр за втората половина но XIX в., а и за първите десетилетия след Освобождението. Те са оставили богата галерия забележителни личности – от роднините си до видни дейци на епохата. След средата на ХІХ в. се развива и историческата живопис, чийто пионер е Николай Павлович, макар и рядко се появяват пейзажи или жанрови сцени. Всички те рисуват и икони, като се стараят да съчетаят традициите на бащиния си занаят с принципите на академичната живопис, в които са обучени. Те са оставили и портретите на своите бащи – олицетворение на поколенията смирени зографи от епохата на робството – Димитър Зограф от Станислав Доспевски и поп Димитър Кънчов от Трявна, увековечен от своя син Иван Димитров, ученик на легендата Кабанел от Парижката академия и първият български художник, излагал в Парижкия салон през 1880-те.
Представени в изложбата са и художници на двете епохи, като особено характерен е Константин Величков – бележит писател, общественик и политик, който изучава живопис във Флоренция и пише първия труд по история на изкуството – „Писма от Рим“, а като министър на просвещението в освободена България инициира създаването на Рисувалното училище в София (1896, по-късно Художествена академия).
В изложбата са включени икони и портрети от Националната галерия, както и от почти всички значителни галерии и музеи в страната с възрожденски колекции – от градските галерии в Пловдив, Пазарджик, Велико Търново, Сливен и Габрово, Националния църковен историко-археологически музей, Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна, Музея на Възраждането „Иларион Макариополски“ – Елена, Регионаления исторически музей – Хасково, Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев”. Всички те подготвиха и предоставиха щедро някои от най-значителните си експонати.
Проектът е финансиран от Национален фонд „Култура“ по културната програма на Българското председателство на Съвета на Европейския съюз, 2018.

Доротея Соколова